За мен

Повечето истории звучат така – „Всичко започна когато бях на 10 или 15 годишна възраст“. Иска ми се да можех да кажа същото, но ще излъжа! Всичко е започнало в момента, в който съм се родила.
Не, не съм хванала фотоапарата от бебе, ако това си мислите. Но ако ви е интересно може, да продължите да четете.
Цял живот слушам хората да казват – „Всички хора сме различни и всеки е уникален сам по себе си!“ А после цял живот се опитват да те формират като визия, маниери и поведение, характер, видиш ли, за да можеш да се впишеш в обществото и да си знаеш мястото! До там стигаме с това да си уникален!
В наши дни, да си жена е далеч по–лесно, отколкото някога е било (като изключим някои страни, в които нищо не се е променило и до ден днешен). Много от жените биха възразили – „знаеш ли колко е трудно да си жена в наши дни и да ходиш на работа, да гледаш деца, да въртиш къща и т.н.?“. Аз бих казала, че това е въпрос на личен избор- а именно в самия факт, че имаме правото да избираме, се крие тази разлика. Избор на професия, начин на живот, глас в обществото – това са били привилегии на единични бройки жени, останали в историята, които само те знаят какво им е коствало. Да не споменаваме, сама жена да обикаля по света и у нас!
През времето в което аз растях „На жената мястото ѝ е в кухнята“ и подобни, не бяха необичайни. Не че имаше по–малко работещи жени, но жената си имаше определено място в обществото. Работи или не жената не е мъж! И до ден днешен има още семейства, които живеят със същите разбирания и канони и можете да усетите недоволството в погледите им, когато видят нещо различно от общоприетото! От къде знам ли – аз съм момиченцето, което си късаше панделките (които майка ми така старателно шиеше всеки ден) на излизане от вкъщи, за да отиде на училище. Понякога ги връзвах на края на някоя пръчка и се правехме на гимнастички, коя с обръч, коя с още панделки… Като се замисля, това, балета и спортните танци са единствените момичешки неща, които съм искала! За балет и гимнастика не ставах, понеже бях… как да го кажа – фигурата не ми позволяваше, а за танци нямахме пари! А всички знаем, че танцьори и музиканти къща не хранят! Времената и разбиранията бяха такива или поне на баща ми, който решаваше като глава на семейството!
Да се върнем на темата как стигнах до този момент! В детската градина бях трън в г*** на повечето възпитателки. Цял ден бях на катерушките с главата надолу или качена възможно най–високо!
Имах си и партньор в престъпленията – той беше Батман, а аз Жената Котка, защото ми казаха, че не мога да съм Батман 2, понеже той бил мъж. И така, аз и Батман катерихме върхове и борихме престъпността. Вкъщи се правех на ФБР агент или полицай, който разрешаваше криминални въпроси. Даже си имах компютър направен от кутии за видео касети и кутия от бонбони. Докато другите момиченца си правеха чаени партита, играеха на Барби, правиха си косите… Не е като въобще да не съм била част от това, и аз имах своите моменти, от които страдаха най–много на майка ми гримовете и после стомаха ми. Често се е случвало да не бъда поканена на партита им, защото бях различна – каквото и да е означавало това за едно дете. Аз съм си била аз.
Обичах да играем на стражар и апаши, на полицаи, стреляхме се с пистолети направени от дървени клонки, залягахме в храстите, криехме се зад колите, търкаляхме се по земята (или поне аз). Винаги се прибирах мръсна, кална, ожулена и с някоя скъсана дреха къде от игра, къде от скейтборда. Гордея се с майка ми, какви железни нерви е имала!
После желанието ми премина от това да съм полицай към това да съм адвокат. Главната задача все още бе да се борим със злото, в името на невинните и беззащитните. Да вкарваме лошите зад решетките. Като малка бях наивно добра, може би и още съм на моменти. Но не ми идваше на ум, че хората могат да имат задни мисли. С годините пораснах и видях, че светът не работи така както аз си представях. И че не всички хора, които се представят за добри, са наистина такива. И най–важното, че системата не работи като по филмите и лошите не винаги отиват зад решетките и като адвокат доста често се налага да защитаваш виновни, но като адвокат твой дълг е да защитаваш клиента си по най–добрия начин!
Като цяло съм доста общителна и лесно мога да се превърна в част от групата, но това винаги е било свързано с някаква промяна от моя страна. Ала обикновено не ми се получаваше. Винаги бях малко като аутсайдер!
Майка замина да работи извън страната когато бях на 9, за да може да се грижи за семейството. Това сложи началото на присъствието ми на почти всеки възможен лагер или екскурзия организирана от училище. Баща ми не бе родител за пример, а и му беше по–лесно да ме прати някъде за една седмица, отколкото да се грижи за мен. Брат ми беше вече достатъчно голям и го пращаше при баба ни! Та както казах, това постави началото на всичките ми пътувания. На 13 за пръв път напуснах страната – пътувах със самолет, ферибот и беше уау! Това беше едно от най–хубавите лета в живота ми. И това бе годината в която рок музиката влезе в моя живот!
След това всичко се промени. Добре де почти всичко! Аз станах още по–трудна за разбиране и приемане от средата в която бях, но пък това ми показа един друг свят. Тогава разбрах, че не е нужно всеки да те харесва, за да бъдеш себе си! Много пъти съм била обиждана заради стила си или външния си вид. За сметка на това срещнах много стойностни хора и те различни по свое му! Това бе момента в който открих снимането (защото не мога да го нарека фотография), писането и всички онези креативни неща, които ти помагат да изразиш себе си.
Ходенето в Гърция всяко лято се превърна в правило и единственото нещо, което чаках с нетърпение през останалото време на годината. Винаги исках от майка да ми купува телефон с хубава камера, за да мога да снимам всичко където и да отида. Затова казах че не мога да го нарека фотография. Обичах да снимам всичко, което сметна, че си заслужава да бъде запечатано. Но никога не съм мислила за фотографията като за професия или нещо по–сериозно. Имаше момент, в който ме готвеха за спортно училище, но аз исках да последвам примера на майка и да уча за сладкар. Тъй като това зависеше от баща ми, той реши, че ще стана дърводелец. И така завърших със средно–специално в мебелното производство – със специализация интериор или както се води там. След това исках да уча Инженерен дизайн и да се специализирам в дизайн и производство на автомобилни средства, тъй като колите и моторите винаги са ми били интересни, но не успях да се класирам с няколко стотни. Дадох си кратка почивка и сега съм с диплома за завършено висше образование специалност Журналистика. Да, къде са мебели, дизайн, коли, че журналистика – ами нали обичам да пиша и да говоря та защо не и журналистика? Докато отново не видях каква е реалността в медиите! През всичките тези години не съм спирала да си снимам. През 2014–та година си купих първия DSLR и понякога още снимам с него. Няколко години работих на кораб и след това няколко месеца на суша в сферата на хотелиерството, до лятото на 2018 когато окончателно реших, че искам да се занимавам професионално с фотография, да пътувам и да пиша за това къде съм била и какво съм видяла. Не с цел да се хваля, а с идеята да помогна на хората с идеи и съвети за следващата им дестинация, защото няма нищо по–лошо от провалена почивка, която чакаш от няколко месеца. Да споделя места и локации, дори в град, в който живеете, а не сте чували за тях. За да вдъхновявам хората да пътуват и следват мечтите си! Още докато живеех в Дъблин колега от хотела, в който работех, дойде един ден в обедната почивка и ми показа моя публикувана снимка и ме пита къде съм била и как се стига до там, а реално беше на 40 мин. път с автобус. Той бе супер въодушевен от това, което му разказах за мястото и че задължително трябва да го види. Усещането беше уникално – да видиш, че реално си вдъхновил някой да направи нещо, определено си струва!
Бях решена – това е което исках да правя, само трябваше да разбера как! И така, купих си нова техника, прибрах се в родния си дом и по някаква причина отворих фотографско студио с малка рекламна агенция. Отклоних се от пътя си и изгубих фокуса си за какво всъщност се бях прибрала (Както обичам да казвам: Понякога трябва да се изгубим, за да се намерим пак!),!), но се намерих и искам да Ви представя тези два уебсайта D2T Studio и  D2T- Dare to try. Надявам се да бъдат достатъчно богати и вдъхновяващи за Вас и да Ви заведат на поне една дестинация, да Ви покажат всъщност къде отивате и какво да очаквате. Да ви помогнат в избора за бъдещите Ви проекти. Защото моята задача като един истински журналист е да Ви покажа не само хубавата, но и реалната страна на нещата!

Please follow and like us:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

YouTube
Instagram